Ти, бай Ганьо, със Запада ли си или с Русия
През 2008 година историкът Стефан Чурешки прекрасно наблюдава корените на политическото разделяне у нас. В публицистична статия той написа, че то постоянно е било едно - Запад против Изток, като под Изток след избран интервал се възприема Русия. При Борис I се сблъскват концепциите за източното православие против приобщаване към католическия Рим. След Освобождението те мутират под формата на русофили и русофоби, като предметът на разногласието към този момент не е религията, а модерността. Същата тематика за модерността, разбирана като " накъде да тръгнем, с цел да догоним останалите, да станем естествена страна ", е делител до днес - сблъсквайки все по този начин бранителите на съветския и западния план. Едното течение изрично печели след края на Втората международна война. Другото - след Студената война.
В наши дни, измежду невижданото разделяне и ступор, мнозина анализатори приказват за оформянето на два обществени блока:
либерално-прогресистски и закостенял
Следвайки европейските маркери, те " засмукват " партии, хрумвания, електорат, замествайки остарялото ляво и дясно. Спорят и не могат да се схванат. Но ми се коства, че е доста по-достоверно да опишем разделянето още веднъж като при Чурешки. Независимо какво демонстрират анкетите (резонно бранители на тезата за блоковете са социолозите и ), базовото разделяне е: Повече Запад или повече Русия да има у нас - разногласието е все по този начин за пътя, който ще ни трансформира в " естествена страна " (общо е убеждението, че не сме). Това е
скелетът, който обличаме в облекла.
Важно е уточнението, че вторият лагер е разбъркан. Състои се от привърженици на непосредствено връщане към Русия (вероятно са малко) и такива, които желаят тялото ни да остане в Запада, само че да е със мощно протегнати ръце на изток.
Цялата тематика е много комплицирана, минимум тъй като опира до откровеност и схващане за ценностната реалност. Например политиците заявяват едно, а вършат друго. Хората пък най-често си мислят, че изповядват някакви хрумвания, а действително са други (считаш се за демократичен - но нищо демократично няма в теб, просто асоциираш благоденствието с демократичния Запад; твърдиш, че си ляв - не, просто тачиш предпочитано Русия, която дълго бе свързвана с лявото....). Но ще се спра на едно много забавно настоящо разделяне, олицетворяващо същината на тематиката.
Става дума за скока на цените.
Всички съществени хранителни артикули нарастнаха фрапантно у нас, но темата участва минимално в политическия, инфлуенсърски и прочие спор. Тя обаче е в обилие, напряко прелива, в подтекст на иден скок поради еврото. Как по този начин става, че не обсъждаме настоящето повишаване, а се избиваме във връзка бъдещо? Отговорът на този превълнуващ въпрос е елементарен - в единия случай тематиката не опира до Русия и Запада, а при втория е в сърцевината. Ако не е във връзка външнополитическия избор, ние нямаме хъс да спорим. Двустранен политически инженеринг насърчи през годините да не ни вълнува останалото. Специално в контекст на цените
(д)ефектът е презрян.
Защото даже повишаването, което всички плащаме с неодобрение, без значение от раздялите, се пречупват в публичността като подчинени на тях ( " Ако се възмутя в обществените мрежи, дали няма да ме сметнат за фил или фоб?! " ).
Ще дам още един образец за настоящото разделяне. Интелектуалци, групирани към проф. Александър Кьосев, се пробват да разпространяват измежду необятните маси " Алековия вид национализъм ". Целта - да се противодейства в абстрактен проект на партия " Възраждане ". Това още веднъж е в сърцевината на " Повече Запад или Русия ". По-интересно е обаче едно друго събитие: няма българин и по принцип
човек, който да не се мисли за родолюбец
Няма и подобен, който да не се възприема за защитник на хуманността, независимостта, общите добродетели. Но двата лагера у нас ги пречупват през външния маркер: " Независимостта и родолюбието са надалеч от Русия " срещу " Напротив, по-автентични са с нея ". Тук е значима и питанката вероятен ли е изобщо " трети път " за България при географското й разположение - път под формата на равноотдалеченост. Историята не е словоохотлива. Борис III пробва (може би) , само че не съумява. В този смисъл неговият откъс за " министрите - англофили, генералите - германофили, а народът русофилски " е значим. Независимо дали е достоверен, той е пермаментно огледало - не на пропорциите в обществото, а на общата му разкраченост по отношение на външните идоли.
Ретроспекцията към най-близкото ни минало още веднъж демонстрира все същия конфликт сред Запада и Русия. " Плавен преход " или " Шокова терапия " бе спор с каква скорост да се отърсим от Москва. Противоречията за досиетата - отново. Влизането в НАТО, Европейски Съюз и съпротивата против тях - ясно е. Вътре в тези структури злободневието смени актуалностите си, само че сблъсъкът остана базов - за енергийните потоци, да бързаме ли със промяната на въоръжението и тъй наречените
Процесът раждаше и хумор
Ако питате бранителите на западния план, ще ви кажат, че битката за правосъдна промяна не опира до нищо друго, с изключение на отърсване от съветското въздействие. Руският лагер пък протестираше срещу бомбардировките против Югославия и всевъзможни натовски войни, а през днешния ден боготвори Владимир Путин. В очите на този лагер, несъмнено, НАТО бе агресор, а Путин не е. Различната оценка се дължи на самобитна
априорна обич към Русия и ненавист към Запада
Затова единият индивид в никакъв случай не е отговорен, а другият постоянно е. Комизъм се случи и откъм политическия връх. Става дума за 2015 г,. когато след свален аероплан и ескалация на двустранните връзки Движение за права и свободи опитваше да се реалокира от съветска в турска орбита. И се разигра заслужен за литературата сюжет, в който замонашен баща се връща да ослепи сина, съвсем опита за проверка на Покръстването. Доган - Борис яхна коня, разправи се с Местан - Расате, а най-после
се прибра при манастирските биокраставици
Най-забавното е, че мнозина още се чудят по какъв начин и по кое време се събуждат спящите кафези.
Накратко: всичко " от - до " у нас се движи или замира на база опълчването Запад - Русия. Бай Ганьо, схващан като общ български облик, преди да е либерал, реакционер, ляв или десен, е последовател на една от огромните външни сили. Дори им е лобист. Войната в Украйна щедро поля разделянето, а еврото му е най-новият редут. Докъде ще стигнат нещата, не се знае.
Независимо, че е блестяща, ретроспекцията на Чурешки приключва с концепцията, че е по-добре да бъдем приобщени към съветския свят - съществено неверна рекомендация. По принцип заобикалям при разбор на справедливи процеси субективно да вземам страна. Но защото всяка война е пределно събитие, след събитията в Украйна не мога да не дам оценка. Затова прибавям: Без илюзии по отношение на висши полезности смятам, че
мястото на България е изрично в западния свят
Без раболепство и бягане пред вятъра - само че там. Мисля също, че сходни мнения следва да бъдат казвани на висок глас - рационално, отвън агиткаждийския разказ, като дълг - тъй като тематиката става все по-остра. Никаква набожност или априорно умозаключение няма в моята оценка. Тя се опира само на здравия разсъдък въз основа на допустимо най-българския интерес. Опитът сподели, че в случай че не бяхме интегрирани изцяло в западната общественост, щяхме да сме арена на боен спор, сходно на Сърбия, Украйна, Грузия, Молдова... Или кротки съучастници като Беларус. Трето състояние в района няма. Всичко останало е пожелателно мислене.
В наши дни, измежду невижданото разделяне и ступор, мнозина анализатори приказват за оформянето на два обществени блока:
либерално-прогресистски и закостенял
Следвайки европейските маркери, те " засмукват " партии, хрумвания, електорат, замествайки остарялото ляво и дясно. Спорят и не могат да се схванат. Но ми се коства, че е доста по-достоверно да опишем разделянето още веднъж като при Чурешки. Независимо какво демонстрират анкетите (резонно бранители на тезата за блоковете са социолозите и ), базовото разделяне е: Повече Запад или повече Русия да има у нас - разногласието е все по този начин за пътя, който ще ни трансформира в " естествена страна " (общо е убеждението, че не сме). Това е
скелетът, който обличаме в облекла.
Важно е уточнението, че вторият лагер е разбъркан. Състои се от привърженици на непосредствено връщане към Русия (вероятно са малко) и такива, които желаят тялото ни да остане в Запада, само че да е със мощно протегнати ръце на изток.
Цялата тематика е много комплицирана, минимум тъй като опира до откровеност и схващане за ценностната реалност. Например политиците заявяват едно, а вършат друго. Хората пък най-често си мислят, че изповядват някакви хрумвания, а действително са други (считаш се за демократичен - но нищо демократично няма в теб, просто асоциираш благоденствието с демократичния Запад; твърдиш, че си ляв - не, просто тачиш предпочитано Русия, която дълго бе свързвана с лявото....). Но ще се спра на едно много забавно настоящо разделяне, олицетворяващо същината на тематиката.
Става дума за скока на цените.
Всички съществени хранителни артикули нарастнаха фрапантно у нас, но темата участва минимално в политическия, инфлуенсърски и прочие спор. Тя обаче е в обилие, напряко прелива, в подтекст на иден скок поради еврото. Как по този начин става, че не обсъждаме настоящето повишаване, а се избиваме във връзка бъдещо? Отговорът на този превълнуващ въпрос е елементарен - в единия случай тематиката не опира до Русия и Запада, а при втория е в сърцевината. Ако не е във връзка външнополитическия избор, ние нямаме хъс да спорим. Двустранен политически инженеринг насърчи през годините да не ни вълнува останалото. Специално в контекст на цените
(д)ефектът е презрян.
Защото даже повишаването, което всички плащаме с неодобрение, без значение от раздялите, се пречупват в публичността като подчинени на тях ( " Ако се възмутя в обществените мрежи, дали няма да ме сметнат за фил или фоб?! " ).
Ще дам още един образец за настоящото разделяне. Интелектуалци, групирани към проф. Александър Кьосев, се пробват да разпространяват измежду необятните маси " Алековия вид национализъм ". Целта - да се противодейства в абстрактен проект на партия " Възраждане ". Това още веднъж е в сърцевината на " Повече Запад или Русия ". По-интересно е обаче едно друго събитие: няма българин и по принцип
човек, който да не се мисли за родолюбец
Няма и подобен, който да не се възприема за защитник на хуманността, независимостта, общите добродетели. Но двата лагера у нас ги пречупват през външния маркер: " Независимостта и родолюбието са надалеч от Русия " срещу " Напротив, по-автентични са с нея ". Тук е значима и питанката вероятен ли е изобщо " трети път " за България при географското й разположение - път под формата на равноотдалеченост. Историята не е словоохотлива. Борис III пробва (може би) , само че не съумява. В този смисъл неговият откъс за " министрите - англофили, генералите - германофили, а народът русофилски " е значим. Независимо дали е достоверен, той е пермаментно огледало - не на пропорциите в обществото, а на общата му разкраченост по отношение на външните идоли.
Ретроспекцията към най-близкото ни минало още веднъж демонстрира все същия конфликт сред Запада и Русия. " Плавен преход " или " Шокова терапия " бе спор с каква скорост да се отърсим от Москва. Противоречията за досиетата - отново. Влизането в НАТО, Европейски Съюз и съпротивата против тях - ясно е. Вътре в тези структури злободневието смени актуалностите си, само че сблъсъкът остана базов - за енергийните потоци, да бързаме ли със промяната на въоръжението и тъй наречените
Процесът раждаше и хумор
Ако питате бранителите на западния план, ще ви кажат, че битката за правосъдна промяна не опира до нищо друго, с изключение на отърсване от съветското въздействие. Руският лагер пък протестираше срещу бомбардировките против Югославия и всевъзможни натовски войни, а през днешния ден боготвори Владимир Путин. В очите на този лагер, несъмнено, НАТО бе агресор, а Путин не е. Различната оценка се дължи на самобитна
априорна обич към Русия и ненавист към Запада
Затова единият индивид в никакъв случай не е отговорен, а другият постоянно е. Комизъм се случи и откъм политическия връх. Става дума за 2015 г,. когато след свален аероплан и ескалация на двустранните връзки Движение за права и свободи опитваше да се реалокира от съветска в турска орбита. И се разигра заслужен за литературата сюжет, в който замонашен баща се връща да ослепи сина, съвсем опита за проверка на Покръстването. Доган - Борис яхна коня, разправи се с Местан - Расате, а най-после
се прибра при манастирските биокраставици
Най-забавното е, че мнозина още се чудят по какъв начин и по кое време се събуждат спящите кафези.
Накратко: всичко " от - до " у нас се движи или замира на база опълчването Запад - Русия. Бай Ганьо, схващан като общ български облик, преди да е либерал, реакционер, ляв или десен, е последовател на една от огромните външни сили. Дори им е лобист. Войната в Украйна щедро поля разделянето, а еврото му е най-новият редут. Докъде ще стигнат нещата, не се знае.
Независимо, че е блестяща, ретроспекцията на Чурешки приключва с концепцията, че е по-добре да бъдем приобщени към съветския свят - съществено неверна рекомендация. По принцип заобикалям при разбор на справедливи процеси субективно да вземам страна. Но защото всяка война е пределно събитие, след събитията в Украйна не мога да не дам оценка. Затова прибавям: Без илюзии по отношение на висши полезности смятам, че
мястото на България е изрично в западния свят
Без раболепство и бягане пред вятъра - само че там. Мисля също, че сходни мнения следва да бъдат казвани на висок глас - рационално, отвън агиткаждийския разказ, като дълг - тъй като тематиката става все по-остра. Никаква набожност или априорно умозаключение няма в моята оценка. Тя се опира само на здравия разсъдък въз основа на допустимо най-българския интерес. Опитът сподели, че в случай че не бяхме интегрирани изцяло в западната общественост, щяхме да сме арена на боен спор, сходно на Сърбия, Украйна, Грузия, Молдова... Или кротки съучастници като Беларус. Трето състояние в района няма. Всичко останало е пожелателно мислене.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ